Комикс Ревю: International Iron Man #7

Комикс Ревю: International Iron Man #7

17/03/2018 0 By kiril dimanov

Юхууууу, най-сетне имаме цяла завършена поредица, издадена от Артлайн. Отне само около две години да се издадaт всичките чутовни седем броя, представям си, ако бяха сто и седем. Както и  да е, моето мнение по въпроса съм го казвал и преди, така че няма повече да хабя нерви. Вместо  това се хвърляме право към ревюто на брой 7. И понеже шести брой излезе отдавна можете да си припомните събтията от него тук. И внимание – за този брой няма как да се говори адекватно без спойлери, така че сте предупредени!

И така, последно Тони намери биологичната си майка Аманда Армстронг, след което се пренесохме в миналото й, когато от неуспешна певица тя се превръща в истинска рок-звезда и шпионин на Щ.И.Т, оцелява след атака над живота й като е спасена от друг агент – Джуд, бъдещият баща на Тони. Любовта между тях двамата пламва и така един ден, както кариерата на Аманда се развива, така и коремът й започва да расте. Но никак не е лесно да си шпионин на Щ.И.Т,  звезда на сцената и бъдеща майка едновременно, а пък и когато съпругът ти също е агент на Щ.И.Т и всеки ден се прибира с прострелни или друг тип рани, ситуацията не става по-розова. И при все, че броят е малко скучноват, както и този преди него, не мога да отрека едно – Бендис е в свои води, когато пише подобен тип истории – концентрирани върху характерите на персонажите и тяхните взаимоотношения. Реално погледнато цялата поредица бе такава и за това и не беше за всеки. Ако обаче сте от хората, които не търсят задължително взривове и високо октанов супер геройски  екшън в комикс историите, то тогава това не е проблем. Проблемът обаче си идва от факта, че някои от нещата в този брой идват забързано, а цялата идея за осиновения Тони Старк си е някак безпричинна, поне за мен. Не го прави много по-интересен като персонаж, даже напротив – вкарва си го в типичните рамки. Бендис обаче постига едно добро нещо тук – за два броя изгражда Аманда като доста интересен персонаж, който някак бих могъл  да свържа с Тони и неговия характер, тоест личи, че му е майка. И жалко, че не можахме да видим повече от нея в младите й години на агент и рок-звезда. Аманда е жена, която определено притежава огромна вътрешна сила, не се отказва лесно и Бендис ясно показва тези качества, като ни кара да ни пука за нея. На другия полюс обаче е бащата на Тони – Джуд, който естествено си има и необходимите мустачки в комплекта. В сравнение с Аманда, Джуд е адски лесен за пренебрегване персонаж, без никакви запомнящи се качества. Единственото нещо, което се случва при него и има за цел да раздвижи характера му, е предвидимо от километри и толкова насилено, че просто се оказва крайно неефективно – оказва се, че той е двоен агент и работи за Хидра като издава агенти на Щ.И.Т под претекст, че след като на никоя от страните и пука, поне да работи, за когото плаща повече за да може да живее спокойно осигурен  с Аманда и  бебето. Аманда обаче не вижда така нещата и след това разкритие Джуд се оказва с ножица в гърлото… ей така, внезапно.  И след това ни става ясно как бебето Тони се оказва осиновен от Хауърд и Мария Старк.  Историята приключва в наши  дни със срещата между Тони и Аманда, която е повече от горда да разбере, че нейният син е Айрън Мен. Моментът е, ако не друго, то поне достатъчно трогателен.

Артът на Малеев тук се чувства най-на място. Както съм казвал и преди, него го бива предимно в такива реалистични и заземени шпоионски истории, където еможиите се излъчват от лицата на героите. А той пък рисува тези емоции съвсем  ясно. Тук няма нужда да се опитва хем да нарисува добре изглеждаща екшън сцена с хвърчащ Айрън Мен на горе на долу, вместо  това има тихи, но продуктивни  сцени наситени  с много цвят и различни обкръжения.

Жалко е, че “International Iron Man” бе толкова драстично съкратена поредица. Оригиналната идея е била за по-дълга поредица, в която Старк да обикаля света в търсене на истината зад осиновяването си. Тоест, представете си нещо като 007 шпионска поредица, но с Тони Старк. И щеше да подейства много по-добре, защото Бендис щеше да разполага с повече време. Е, какво пък, така поне успяхме да я съберем цялата, защото ако бе по-дълга, Артлайн едва ли щяха да се справят и  пак  да останем с поредната незавършена поредица на български в ръцете си. Все пак е някаква победа.

И така приключението на име “International Iron Man” завърши, приятели. Ние обаче няма да роним сълзи, а вместо това отиваме към доста по-качествената поредица – Спайдър-Мен/Дедпул и ревю  на брой 8! Ще се видим там!