Preacher – кратко ревю на света и героите в сериала

Здравейте и добре дошли нейде в прашният американски юг! Настанете се в мотела, пийнете една бира в класическата долнопробна кръчма и се потопете в атмосферата на един свят, който е населяван изцяло от отвратителни хора. Така бих посрещнал всеки посетител, дошъл в Анн-вил (да, произнася се като „наковалня”) – сцената на първи сезон на сериала Прийчър (Проповедник/ Свещеник/ Пастор… така и не се реших кой превод да си харесам).

Така… Още от сега искам да ви предупредя, че макар да съм чел малко за комиксите и героите (но не и самите комикси) аз, реално, не съм запознат с изходния материал; а и авторите на сериала са си позволили известна доза свобода, която лично аз одобрявам и подкрепям. Редно е да отбележа, обаче, че оригиналните творби на Гарт Енис (писател) и Стийв Дилон (художник) не са типичният „сериозен” за жанра си комикс, а са една леко крайна, груба, вулгарна и дори на места откровено гнусна  сатира на медията и стандартните образи, които очакваме по принцип. И всичко се движи от хиперболата.

Та, дали мога да кажа същото за сериала?
Ако не ви се чете много: в общи линии – да, макар сатирата да се усеща по-силно, когато се замислиш над сцената и героите, които следиш в момента, и не е напълно „интуитивна”.

А сега и текст за тези от вас, които искат малко повече задълбоченост.

Прийчър следва приключенията (до колкото можем да ги наречем такива на този етап) на няколко персонажа; като главен сред тях е самият прийчър – Джеси Къстър. Джеси е млад мъж със тежко и недоизследвано минало – грабежи, престрелки, побои… Изберете си 10 клишета, сложете ги в шапка и теглете наслуки… Най-вероятно покрива всичките 10.  Та, в някакъв момент решава да се завърне в родния си град, където да наследи църквата и професията на баща си, защото му е обещал, че „Ще бъда един от добрите.” Писателите ни връчват образа на един човек, който се старае да забрави миналото си и да промени живота си, давейки несгодите в алкохол и цигарен дим. Той е твърдоглав, леко арогантен, много объркан и доста често – ужасно краен (което може да се каже за почти всички герои във сериала). Лично аз все още нямам генерално мнение за него, но смятам, че или автоматично ще му симпатизирате, или автоматично ще го намразите.

Следващият важен персонаж е бившата(/настояща?) приятелка на Джеси – Тулип О’Харе. Те израстват заедно, живеят като Бони и Клайд известно време, разделят се… Ако някога сте се чудили защо във Фейсбук има статус на връзка „it’s complicated” – погледнете Джеси и Тулип и ще ви стане много ясно. Като персонаж Тулип започва като малко по-плоска и двуизмерна, но със всяка следваща серия добавят парчета към характера ѝ. Тя е силна, самостоятелна млада жена, която не се предава, ако си е поставила нещо за цел и няма да се спре пред нищо, за да я постигне. Твърдоглава, леко арогант… това го писах в горния абзац. Тулип е „готина” по онзи начин, по който The Femme Fatale е готина винаги, с тази разлика, че Тулип е по-човешка. Което не значи, че не би те нападнала със строшена бутилка.

Следващият важен персонаж е „Arseface”, на когото писателите на сериала най-сетне дават име – Юджийн Руут. Това е персонажа, който най-малко прилича на първообраза си в комиксите откъм произход и характер и е единственият истински невинен герой, когото ще срещнете във филма (въпреки, че е тийнейджър, който е гръмнал половината глава на момичето, което е харесвал, а после се е опитал да гръмне и своята, заради което устата му прилича на анално отверстие). Няма да навлизам в големи подробности, за да не ви давам прекалено много спойлери, но… Хареса ми как е написан. Хареса ми как са показани страданията му и опитите му да намери изкупление.

Последният истински важен персонаж е Касиди. За тези от вас, които искат забавен и хитър персонаж, който да е до някаква степен непукист и до някаква степен просто „готин”, вампирът Касиди ще бъде диамантът в короната. Сещате ли се как много често има един герой, който „краде” сцената от главния герой и за когото винаги искате да видите отделна творба? Това е Касиди – вампир, който обича да се забавлява, да пие, да пуши, да се друса, да чука… И въпреки това в нито един момент не се опитва да отрече същността си или да бъде неморален заради неморалността. Даже на против, това е може би персонажа с най-явен и смислен морален компас. Към това е импулсивен, твърдоглав, леко арогантен, много обър… да де, схванахте ми идеята.

Целият първи сезон се върти около тази четворка и интеракцията им с един много „крив” свят и всички второстепенни герои, сред които няма нито един чисто добър, или чисто лош персонаж. Има два ангела, които не можем да наречем светци, има една млада самотна майка, която си мислим, че е мила и добра, но… да. Не. В сериала не се среща нито един образ, който да не се изправя пред морална дилема и който да е истински двуизмерен – във всеки, дори най-невзрачния, е поставена нотка дълбочина, нотка драма и нотка човечност – защото хората не са черно-бели (няма да правим расистки шеги) и тази творба приема и хиперболизира тази страна на човешката същност.

След като ви споменах за главните ни герои, ред е и на самия Анн-Вил, както и на начина на заснемане на продукцията. И… Ами… Надявам се да харесвате нюансите на жълто и оранжево. Режисьорът е искал да предаде точно колко насред нищото нейде из юга и пустинята се намира всичко и за това дори нощните сцени са заснети с лек жълт филтър, който да навява усещането за прах, старост и занемареност. Дали този похват би ви допаднал зависи от собствените ви вкусове; съветвам да видите и да прецените сами. Смятам, че сцените са кадрирани чудесно и че преходите са добри. Никога не се прекалява със скачане от ъгъл на ъгъл, когато има екшън (въпреки, че филма е американски и то си им е запазена марка), никога не видях грешно подбрана светлина или действие, което не мога да проследя с лекота. Ефектите, до колкото ги има, също са приятни като въпреки голямото наличие на кървища и рани, те са направени сякаш НАРОЧНО да са бутафорно гумени (споменах, че е сатира) – от кравешки черва, които приличат на маркучи до кръв, която напомня на гъст черешов сироп. Ефектът не е поради липса на бюджет, а търсен и нарочен и само добавя към жълтото и към хиперболата, която струи от всяка една сцена.

„ОК” – чувам ви да си мислите – „Герои, сетинг… а каква е историята и как е написана?”
Стигнахме и до тук, спокойно. Историята, като такава, е „класическа” за премного комикси – огромна космическа сила обикаля земята, търсейки носител и се вселява в тялото на проповедника. Прийчър открива, че може да използва гласа си, за да накара всекиго да прави каквото каже – от това някой да изтръгне собственото си сърце, до това ангел от рая да си изплюе експозицията. По-голямата част от сезона се занимава с грешките и опитите на Джеси да бъде добър свещеник, да бъде полезен за обществото около него и да се научи да използва „Гласът божи” (както е наречен в комикса) за добро. И, да, много неща се объркват по пътя. Според мен самата история като такава е леко клиширана, но въпреки множеството стандартни гледки, които ще видите, докато следите премеждията на Прийчър, мисля, че ще ви се понравят немалко от обратите и самото представяне на ситуацията. Според мен сценаристите са се справили чудесно с опитите си да облекат в малко по-нови дрехи старите и вехнещи концепции, които сме виждали десетки пъти, като голяма част от ефекта идва от персонажите и техните реакции. Де факто Прийчър не е писан за екшън и не е писан за зрелищност и за да ни учи на висш морал. Прийчър е писан за героите си – никой от тях не изглежда нелогичен, в нито един момент не ни се струва, че образът предава или противоречи на характера, който е изграден за него. Това прави пътешествието едновременно познато и ново – като да се движите по познат път, но да откриете, че са насадили нова гора около него. Не желая да развалям края на сериала, но ще ви кажа само, че героите ни намират телефон, с който да се обадят в рая и после тръгват да търсят самия Бог. И са му ядосани.

Та, какви са финалните ми мисли относно Прийчър? Гледайте го. Недейте да ядете по време на сериала, защото някои сцени са наистина крайни, но иначе го гледайте. Диалозите са чудесни, персонажите са задници с ясно изградени и дълбоки характери, на които можем да симпатизираме и всички обрати са добре обмислени и пасват на света, който ни е предоставен. С постоянното хиперболизирано чувство за дискомфорт (и вечно прашният жълт филтър) се свиква бързо, а останалото се гледа със зтаен дъх и периодичното желание да крешиш срещу екрана за дето някой е объркан идиот, или прекалено краен (което е нормална реакция и към модерното ни общество извън малкия екран). Прийчър е правен с много мисъл и със целенасочен и фокусиран подход. Струва си.

П.С.: За тези от вас, които обичат да има малки детайли в бекграунда – било то хумористични, или само забавни – Прийчър дава и това. Започвайки с вечно вандализираният надпис пред църквата.”