Комикс ревю: „Дедпул:Войната на Уейд Уилсън“

Комикс ревю: „Дедпул:Войната на Уейд Уилсън“

06/02/2021 0 By kiril dimanov

Върховната колекция графични романи Марвел вече заформи 10 броя, които обсъдихме надълго и на широко и ето, че вече е време да обърнем поглед към брой 11 „Дедпул: Войната на Уейд Уилсън“.

Като за начало няма да крия, че не съм особено голям фен на Дедпул, освен ако не е писан от Джо Кели, човекът, когото го оформя като дрънкалото, чупещо четвъртата стена, което познаваме днес, но винаги му е придавал и една по-драматична и сериозна нотка. Макар в увода към този комикс да пише, че Дедпул се е сдобил с привърженици още от дебюта си през 1991ва, то създадения от Роб Лайфелд и Фабиан Нициеза наемник тогава е мълчаливо копие на Deathstroke, което до попадането в ръцете на Джо Кели не пръска класациите по популярност и продадени комикси.

Казвайки всичко това, първоначално подходих и към този комикс с леко недоверие, но намерих у него доста добри неща, които да го правят хубава добавка към колекцията.

Първо, „Войната на Уейд Уилсън“ е мини-серия от четири броя, която оригинално е издавана в поредицата „Marvel Knights”, където историите всъщност не се съобразяват с континуитета(тази „хубава“ българска дума) на основната вселена. Това значи не само, че получаваме самостоятелна и завършена история, ами и че тя е нещо малко различно и оригинално от това, което сме свикнали да очакваме от комикс с Дедпул.

Също така означава и че всичко, което ще прочетете НЕ е част от установения канон от историите с Дедпул. Това е важно пояснение ако сте нов читател, който тъкмо се запознава с персонажа. Но ако сте окей с това, че в тази версия Дедпул, Домино, Сребърен Самур и Мишената са били част от таен военен екип, изпълняващ мисии повече от 25 години, всичко е наред. Лично на мен точно тази по различна гледна точка ми допада много,а и това прави историята някак лека и незатормозяваща.

Писателят Дуейн Суързински представя цялата тази забава като спомени предавани лично от Дедпул по време на изслушване пред сената на САЩ. Суързински умело подхрвърля историята между спомените и настоящето, без да затлачва действието и да обърква читателя. Най-силната страна обаче е как Суързински ползва типичното и абсолютно необходимо за Дедпул разбиване на четвъртата стена. Уейд например разяснява действията си пред нас по време на спомените си, което озадачава и изнервя съекипниците му и постави голяма усмивка на лицето ми. Всъщност голяма част от хумора в историята идва точно от тези моменти. Всяко едно обръщане на Уейд към читателя е направено в точния момент, на точното място без да се прекалява. Хуморът обаче за мен се изчерпа до тези моменти, останалото не ми бе толкова забавно, колкото в други комикси с Уейд, но както казах не това е целта на тази история.

Съекипниците на Дедпул, които споменах по-рано също са добра добавка от страна на Суързински. Макар, че от четиримата Дедпул в действителност да е имал вземане-даване единствено с Домино, Сребърен Самур и Мишената някак стоят добре в екип с Устатия наемник, особено така както ги описва Суързински. Оформена е една наистина страховита четворка, която на фона на цялата лудост в комикса стои някак логично. Освен всичко това не липсват и много изненадващи обрати, които държат интереса, защото хич не са предвидими. Краят за мен е повече от задоволителен, оставящ малко място за размисъл…което рядко очаквам от история с Дедпул.

Що се отнася до арта на Джейсън Пиърсън…тук съм раздвоен. Пиърсън работи основно върху корици и всъщност всички корици към тази мини-поредица идват от неговите ръце. Забелязвам обаче много рязка разлика в качеството между кориците му и вътрешните илюстрации- кориците стоят доста чисти и подредени, досущ като класически филмови плкати, но вътрешните илюстрации изглеждат по мързеливи и пълни със грозновати(и наместа направо гротескни) лица от страна на мъжките персонажи и повече от странна анатомия у женските. Ако приемем,че всичко случващо се е разказвано от Дедпул, може и да приемем, че той така си вижда нещата(тогава свръх огромните гърди на жените придобиват смисъл), но все пак не от типа арт, който да ме привлеча чак толкова много.

В добавка към основната история, получаваме и напълно отделният, влизащ в основния канон комикс „Х мен в началото: Дедпул“, отново писан от Суъзински, но с арт от Леандро Фернандез. Това е по-сбит, но точен „origin” на Дедпул, който доста по- добре може да запознае набързо новите читатели(или по-слабо запознатите) със събитията в живота на Уейд Уилсън и що за човек е бил той преди да се превърне в Дедпул. Мисля, че тук Суързински се справя доста добре с описването на случилото се, като успява да покаже доста точно, че Дедпул е по-различен от това, което се вижда на пръв поглед. Артът на Леандро Фернандез ми допада малко повече, с по ясни и изразителни лица, а пък цветовете от Пол Маунтс и Стив Бучелато придават по-гладък и маслен вид, карайки историята да изпъква.

И така, лично аз останах доста доволен от брой 11 „Дедпул: Войната на Уейд Уилсън“. Дали е сред най-добрите истории с Дедпул? Не. Но е чудесно допълнение към тази колекция, с добър диалог и история, която блести с необвързаността си с основната Марвел вселена. Поредното доказателство, че мини-поредиците със завършена история действат по-добре в тази колекция. Пробвайте и преценете и сами, ако не Дедпул ще си ви каже от страниците! 😉